Автор: Мария Пиргова
Неолиберализмът е добре дефиниран, но защо „неототалитаризъм“? Както неолиберализмът се различава от класическия либерализъм на 19 век, така и неототалитаризмът придобива актуални измерения, които не са характерни за класическия тоталитаризъм, така както го разбираме, от 20-ти век.
Ако под тоталитаризъм сме разбирали тоталната власт в националната държава, то неототалитаризмът се налага в региони и стремежът му е към глобално господство. Първата задача на неототалитаризма е да премахне от пътя си националната държава, да се организира нейният провал. В това отношение неолиберализмът и неототалитаризмът си взаимодействат. Напред исторически върви неолиберализъмът, а неототалитаризмът го следва като част от единна стратегия. Във времето на тоталното социално инженерство, което наблюдаваме след ВСВ това никак не е изключено и съвсем не е част от конспиративните теории.
Обобщаването на историята след ВСВ показва, че тя вече е резултат много повече на социално инженерство, отколкото на обективни процеси. Действат и се развиват мащабни програми за въздействие и водене на обществото към реализацията на стари и нови олигархии, на корпоративни национални и наднационални икономически интереси.
Схемата изглежда така – с големи финансови средства за реализация на един или друг политически проект се назначава, а не се избира по демократичен път политическата власт. Разбира се, всяка демократична система е била и е по различен начин и в различна степен подвластна на манипулация. Но многократното повторение на едни или други икономически, пропагандни и психологически методи на въздействие е довело до огромно ограничение и стесняване на демократичните механизми за избор на власт. И към днешен ден ние сме подвластни чрез парламенти, правителство и съдебна власт на всъщност дълбоки олигархични интереси. Т.е. демократичните механизми служат за производство и възпроизводство на антигражданска антидемократична корпоративна и олигархична власт.
Парите, потреблението и бюджетите са средството за живот на хората и едновременно средствата за контрол върху гражданите. Така е било, но днес това са разработени от науката средства за едновременен контрол върху индивида и цялото общество. Тези средства днес не действат по силата на каквито и да било пазарни механизми. А пазарът винаги е бил свързан с политиката и държавата, но е имало и пазарни ниши, до които държавата не е достигала. Сега такива ниши няма. Властта на държавата над пазара е тотална. А доколкото държавната власт е назначена в огромната си част от наднационалните корпоративни интереси, то тези интереси използват познатите от модерната държава механизми на демокрацията вече като механизми на глобалната олигархия. Съвременните средства за налагане на тоталитарна власт пронизват националната държава и глобалните отношения. Това се получава от ефекта на управление на държавните и наддържавни структури на власт от единни центрове, които се борят по между си и се стремят към световна власт и световен контрол от един център. Това са политическите цели за които се използват икономически средства.
Кои черти на неолиберализма обслужват направо пътя към неототалитаризъм?
На първо място – свръхсвободният пазар.Най-широко използвания мит и антидемократична обща мантра за влияние е митът за свободните пазарни сили. Пазарните отношения се обявяват за обективни, чрез тях се контролират особено ниските нива на потребление, наемния труд и гражданите, които са силно зависими от държавната политика на потребление. Частния сектор и неговите защитници говорят, че тези слоеве сами са виновни за положението си. Те, като че ли, не могат и не искат да участват на пазара, не се вписват в него, нямат предприемачески способности и пр. митове. Това са нашите български „работодатели“. Те се освобождават от всякаква отговорност. Нахалството е безкрайно и то се толерира от всички средства на масова комуникация.
Другата страна на пазарния мит е обвинението, че вече на държавно ниво политиците на по бедни държави не разбират пазарните механизми и затова не могат ефективно да ги управляват. А от друга страна се налагат либерални норми, които позволяват на по-големи икономически играчи да убият национални бизнеси и без конкуренция да се настанят на пазарите. Митът за пазара, за ненамесата на държавата в пазарните сили и пр. в най-голяма степен осигурява разрушаването на националната държава и на всички суверенни механизми за избор на политическа власт.
Дерегулацията.Тя кореспондира със свободния пазар и ограничава непрекъснато ролята на държавата. Ако свободният пазар е мит, то дерегулацията е политика против опитите за налагане на правила на конкуренция, тя е против антимонополното законодателство. Дерегулацията е насочена към хаос, условия за корупция, беззаконие.
Държавните институции се преобразуват в псевдодържавни, защото те запазват рамката на демократичната модерна държава, но тя е с напълно подменено съдържание.
Промяната в характера на труда. Неолибералните сили начело с информационните технологии, мобилността на работната ръка превръщат пролетариата в нестабилния прекариат. Индивидуализирането на труда, невъзможността от контакти между работниците ги прави особено податливи на психологическо въздействие, на проникване на разлагаща масова култура и загуба практически на политическата сила на наемния труд. Обществата показват, че вече са в лапите на неототалитаризма, диктатурата на световни корпоративни играчи е факт. Те се финансират от обществени бюджети, т.е. бюджетите, публичните финанси са приватизирани, те вече не обслужват публичната сфера, тя е второстепенен потребител с каквото остане от обслужването на частни банки. Кризата от 2008 г. става показател за приватизацията на държавата от частни глобални играчи.
Дълго ще се говори дали пандемията с Ковид 19 е предизвикана от заинтересовани субекти или е природен феномен. Все повече, обаче пандемията се вижда като част от социалното инженерство чрез което ниските производящи слоеве, беднотата и хора от различни професии стават жертва на ограниченията. Те са притиснати от уж природните обстоятелства и губят мобилност, социални качества и възможности като стават манипулируеми единици в един неототален модел. Независимо от къде дойде тоталният вирус, той беше реално използван в много посоки за формиране на нови тоталитарни норми на живот.
Намаляването на данъците. Намаляването на данъците е икономическа политика първо за даване на повече средства на едрия капитал и второ за удар по публичната сфера – образование, здравеопазване, култура. Ако първият аспект – оставянето на средства е стара практика, то ограничаването на публичната сфера е част от неототалитарната политика за разграждане на държавата, която отива към политика за разграждане на обществата.
Образованието се ликвидира като от него се изтръгва хуманитарния характер. Индивидът се възпитава като сам, алиениран, отчужден, неориентиран, с неясни права и задължения, атомизиран субект, който лесно се превръща в обект на управление и манипулация.
От образованието специално се изтръгва националната и световната история, т.е. индивидът трябва за няма основа за принадлежност към етнос, нация и дори към света като цяло. Остават отделни факти, които са част от манипулацията.
Ликвидирането на здравеопазването при липса на публични средства прави индивида податлив на страх за живота си и с това крайно манипулируем.
Икономическият растеж като единствен критерии за просперитет.
Едно от достиженията на неолиберализма е налагането на икономическия растеж за единствена мярка за развитие.
Това е част от натискът върху целия живот в държавите от периферията на Запада. Този критерий води до силно понижаване на цената на човешкия живот, той няма смисъл, ако не осигурява растеж, а този растеж осигурява сближаване на елитите на периферните държави до развития център. Това се превръща в единствената цел на политиката на тези държави.
Към критерия за икономически растеж се приспособява развитието на образователните системи. От там и децата се превръщат в бъдеща стока, обучена да работи там, където е необходимо и да не разсъждава за собствения си живот.
Начинът на живот на младите поколения се приближава повече до неототалитарните показатели, неолиберализмът вече е свършил работата си. Трудно могат да се убедят младите хора, че може да има много по-хуманни условия за работа, че може да има много повече културни ценности за сметка на мантрата за това, че те имат избор и всичко зависи от всеки един от тях поотделно.
Състезанието.Следващият фактор, който дезинтегрира обществата , поразява децата от малки това е състезателният принцип, който трябва да следва от малки. Конкурсът – каквото и да значи това – преследва децата от 2 г. на Запад и от 3 г. у нас. Детските градини и училищата се базират на конкуренция. Образованието не е равно за децата от най-ранна възраст. Те се възпитават като атомизирани и разделени на касти. Появява се принципът на индивидуализация и антисоциалност. При тези предпоставки не може да се очаква нито национална общност, нито държава.
Нискоинтензивният терор. Този вид терор е последица от неолибералните икономически и политически условия.
На първо място този нискоинтензивен терор действа чрез осъзнаването, че нищо не зависи от индивида. Огромната част от младежите в ранна възраст се научават, че от тях нищо не зависи.
Можем да посочим и още множество проявления на т.н. нискоинтензивен терор, който пряко води към системата на неототалитаризма.
Неототалитаризмът. Това, което обобщих до тук може да се допълни, важно е темата да присъства. Ние все още имаме определена свобода за споделяне на всичко това. Но виждаме, че насилието на формиращият се неототалитарен модел се засилва. Виждаме и че, елитите, които са заложили на този модел, си представят света през призмата на трансхуманизма. Тук можем да включим политическото приложение на хората с различна полова ориентация, на хората от различни етноси и с различна история. Трансхуманизмът е идеологията на неототалитаризма.
Неолиберализмът е добре дефиниран, но защо „неототалитаризъм“? Както неолиберализмът се различава от класическия либерализъм на 19 век, така и неототалитаризмът придобива актуални измерения, които не са характерни за класическия тоталитаризъм, така както го разбираме, от 20-ти век.
Ако под тоталитаризъм сме разбирали тоталната власт в националната държава, то неототалитаризмът се налага в региони и стремежът му е към глобално господство. Първата задача на неототалитаризма е да премахне от пътя си националната държава, да се организира нейният провал. В това отношение неолиберализмът и неототалитаризмът си взаимодействат. Напред исторически върви неолиберализъмът, а неототалитаризмът го следва като част от единна стратегия. Във времето на тоталното социално инженерство, което наблюдаваме след ВСВ това никак не е изключено и съвсем не е част от конспиративните теории.
Обобщаването на историята след ВСВ показва, че тя вече е резултат много повече на социално инженерство, отколкото на обективни процеси. Действат и се развиват мащабни програми за въздействие и водене на обществото към реализацията на стари и нови олигархии, на корпоративни национални и наднационални икономически интереси.
Схемата изглежда така – с големи финансови средства за реализация на един или друг политически проект се назначава, а не се избира по демократичен път политическата власт. Разбира се, всяка демократична система е била и е по различен начин и в различна степен подвластна на манипулация. Но многократното повторение на едни или други икономически, пропагандни и психологически методи на въздействие е довело до огромно ограничение и стесняване на демократичните механизми за избор на власт. И към днешен ден ние сме подвластни чрез парламенти, правителство и съдебна власт на всъщност дълбоки олигархични интереси. Т.е. демократичните механизми служат за производство и възпроизводство на антигражданска антидемократична корпоративна и олигархична власт.
Парите, потреблението и бюджетите са средството за живот на хората и едновременно средствата за контрол върху гражданите. Така е било, но днес това са разработени от науката средства за едновременен контрол върху индивида и цялото общество. Тези средства днес не действат по силата на каквито и да било пазарни механизми. А пазарът винаги е бил свързан с политиката и държавата, но е имало и пазарни ниши, до които държавата не е достигала. Сега такива ниши няма. Властта на държавата над пазара е тотална. А доколкото държавната власт е назначена в огромната си част от наднационалните корпоративни интереси, то тези интереси използват познатите от модерната държава механизми на демокрацията вече като механизми на глобалната олигархия. Съвременните средства за налагане на тоталитарна власт пронизват националната държава и глобалните отношения. Това се получава от ефекта на управление на държавните и наддържавни структури на власт от единни центрове, които се борят по между си и се стремят към световна власт и световен контрол от един център. Това са политическите цели за които се използват икономически средства.
Кои черти на неолиберализма обслужват направо пътя към неототалитаризъм?
На първо място – свръхсвободният пазар.Най-широко използвания мит и антидемократична обща мантра за влияние е митът за свободните пазарни сили. Пазарните отношения се обявяват за обективни, чрез тях се контролират особено ниските нива на потребление, наемния труд и гражданите, които са силно зависими от държавната политика на потребление. Частния сектор и неговите защитници говорят, че тези слоеве сами са виновни за положението си. Те, като че ли, не могат и не искат да участват на пазара, не се вписват в него, нямат предприемачески способности и пр. митове. Това са нашите български „работодатели“. Те се освобождават от всякаква отговорност. Нахалството е безкрайно и то се толерира от всички средства на масова комуникация.
Другата страна на пазарния мит е обвинението, че вече на държавно ниво политиците на по бедни държави не разбират пазарните механизми и затова не могат ефективно да ги управляват. А от друга страна се налагат либерални норми, които позволяват на по-големи икономически играчи да убият национални бизнеси и без конкуренция да се настанят на пазарите. Митът за пазара, за ненамесата на държавата в пазарните сили и пр. в най-голяма степен осигурява разрушаването на националната държава и на всички суверенни механизми за избор на политическа власт.
Дерегулацията.Тя кореспондира със свободния пазар и ограничава непрекъснато ролята на държавата. Ако свободният пазар е мит, то дерегулацията е политика против опитите за налагане на правила на конкуренция, тя е против антимонополното законодателство. Дерегулацията е насочена към хаос, условия за корупция, беззаконие.
Държавните институции се преобразуват в псевдодържавни, защото те запазват рамката на демократичната модерна държава, но тя е с напълно подменено съдържание.
Промяната в характера на труда. Неолибералните сили начело с информационните технологии, мобилността на работната ръка превръщат пролетариата в нестабилния прекариат. Индивидуализирането на труда, невъзможността от контакти между работниците ги прави особено податливи на психологическо въздействие, на проникване на разлагаща масова култура и загуба практически на политическата сила на наемния труд. Обществата показват, че вече са в лапите на неототалитаризма, диктатурата на световни корпоративни играчи е факт. Те се финансират от обществени бюджети, т.е. бюджетите, публичните финанси са приватизирани, те вече не обслужват публичната сфера, тя е второстепенен потребител с каквото остане от обслужването на частни банки. Кризата от 2008 г. става показател за приватизацията на държавата от частни глобални играчи.
Дълго ще се говори дали пандемията с Ковид 19 е предизвикана от заинтересовани субекти или е природен феномен. Все повече, обаче пандемията се вижда като част от социалното инженерство чрез което ниските производящи слоеве, беднотата и хора от различни професии стават жертва на ограниченията. Те са притиснати от уж природните обстоятелства и губят мобилност, социални качества и възможности като стават манипулируеми единици в един неототален модел. Независимо от къде дойде тоталният вирус, той беше реално използван в много посоки за формиране на нови тоталитарни норми на живот.
Намаляването на данъците. Намаляването на данъците е икономическа политика първо за даване на повече средства на едрия капитал и второ за удар по публичната сфера – образование, здравеопазване, култура. Ако първият аспект – оставянето на средства е стара практика, то ограничаването на публичната сфера е част от неототалитарната политика за разграждане на държавата, която отива към политика за разграждане на обществата.
Образованието се ликвидира като от него се изтръгва хуманитарния характер. Индивидът се възпитава като сам, алиениран, отчужден, неориентиран, с неясни права и задължения, атомизиран субект, който лесно се превръща в обект на управление и манипулация.
От образованието специално се изтръгва националната и световната история, т.е. индивидът трябва за няма основа за принадлежност към етнос, нация и дори към света като цяло. Остават отделни факти, които са част от манипулацията.
Ликвидирането на здравеопазването при липса на публични средства прави индивида податлив на страх за живота си и с това крайно манипулируем.
Икономическият растеж като единствен критерии за просперитет.
Едно от достиженията на неолиберализма е налагането на икономическия растеж за единствена мярка за развитие.
Това е част от натискът върху целия живот в държавите от периферията на Запада. Този критерий води до силно понижаване на цената на човешкия живот, той няма смисъл, ако не осигурява растеж, а този растеж осигурява сближаване на елитите на периферните държави до развития център. Това се превръща в единствената цел на политиката на тези държави.
Към критерия за икономически растеж се приспособява развитието на образователните системи. От там и децата се превръщат в бъдеща стока, обучена да работи там, където е необходимо и да не разсъждава за собствения си живот.
Начинът на живот на младите поколения се приближава повече до неототалитарните показатели, неолиберализмът вече е свършил работата си. Трудно могат да се убедят младите хора, че може да има много по-хуманни условия за работа, че може да има много повече културни ценности за сметка на мантрата за това, че те имат избор и всичко зависи от всеки един от тях поотделно.
Състезанието.Следващият фактор, който дезинтегрира обществата , поразява децата от малки това е състезателният принцип, който трябва да следва от малки. Конкурсът – каквото и да значи това – преследва децата от 2 г. на Запад и от 3 г. у нас. Детските градини и училищата се базират на конкуренция. Образованието не е равно за децата от най-ранна възраст. Те се възпитават като атомизирани и разделени на касти. Появява се принципът на индивидуализация и антисоциалност. При тези предпоставки не може да се очаква нито национална общност, нито държава.
Нискоинтензивният терор. Този вид терор е последица от неолибералните икономически и политически условия.
На първо място този нискоинтензивен терор действа чрез осъзнаването, че нищо не зависи от индивида. Огромната част от младежите в ранна възраст се научават, че от тях нищо не зависи.
Можем да посочим и още множество проявления на т.н. нискоинтензивен терор, който пряко води към системата на неототалитаризма.
Неототалитаризмът. Това, което обобщих до тук може да се допълни, важно е темата да присъства. Ние все още имаме определена свобода за споделяне на всичко това. Но виждаме, че насилието на формиращият се неототалитарен модел се засилва. Виждаме и че, елитите, които са заложили на този модел, си представят света през призмата на трансхуманизма. Тук можем да включим политическото приложение на хората с различна полова ориентация, на хората от различни етноси и с различна история. Трансхуманизмът е идеологията на неототалитаризма.
